Мелничарската слава на село Река Девня

Село Река Девня - снимка за спомен

Девненските воденици (мелници) били изградени под изворите и в горното течение на едноименната река. Най-ранното сведение за тях е от 1640 г. на католическия епископ Петър Богдан. Той пише, че на река Девина има 25 воденици, всички притежание на турци, всяка от които струвала пет или шест хиляди скуди. Турският пътешественик Евлия Челеби (1651 г.) отбелязва, че около Девненските извори имало четиридесет до петдесет воденици, собственост на аяни от вилаета, всяка от които струвала повече от един заимлик, и че населението на Добруджа и Делиормана идва тук да мели храните си. В османски документ от 1774 г. се споменават девненските воденици, които били завладени от русите след разбиването на турците при с. Козлуджа (Новградец/Суворово). На 24 април 1829 г. руският военен кореспондент Виктор Тепляков заварил 24 воденици, всички разрушени вероятно през войната.

Останки от воденица в горното течение на река Девня

До Освобождението всички воденици без изключение били собственост на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, Козлуджа. През 1884 г. Константин Иречек заварил 34 воденици, повечето от които принадлежали на турци, а една на циганин, но наемателите били българи. През 1898 г. водениците били 32, три от които запустели.

До Освобождението водениците били небетчийски, малки и примитивни. Те били задвижвани от водата на изворите, даваща началото на Девненската река. Край някои от изворите били изградени язове, които повдигали нивото, а оттам и силата на падащата вода. Всички воденици имали дървени колела - дулапи (изградените след Освобождението и железни). Падащата (течащата) вода давала на водениците мощност от 10 до 26-30 к.с. Водениците имали 1-2 камъка, а една - 5. Голяма част от тях мелели прости видове брашно (заедно с триците).

Г. Н. Колушки пише: "Понеже всичката околна местност е крайно безводна, то Девненските воденици са били почти единствените, с които си е служило населението, особено през зимата, от няколко околии като: Варненска, Добричка, Провадийска и Новопазарска".

Девненските воденици имали едно предимство пред останалите - те работели целогодишно. Водата на изворите не замръзвала, а и била с постоянен дебит. През есента, особено през месеците септември и октомври, при водениците се събирали по 300-400 коли, натоварени с жито, ръж и царевица. Една част от тях се смилала за местни нужди, а другата се продавала на житната борса, откъдето чрез варненската скеля била изнасяна предимно за Цариград. Водениците носели на своите собственици (или наематели) прилични доходи в натура или в пари. В небетчийските воденици наред със собственика работели 1-2, а в търговските - от 5 до 22 наемни работници.

През 1892 г. в 32-те девненски воденици били инсталирани 73 камъка. Осем от водениците мелели брашно тип хас, като дневното им производство достигало до 30 тона.

През 90-те години на XIX век били изградени и първите валцови (търговски) воденици: “Енчев, Шотов & Сие” (1893 г.), “Аврам хаджи Презенти” (1896 г.). Търговските воденици мелели брашно за продажба, купувайки жита от житния пазар. Десет от водениците по това време произвеждали брашно и за износ - главно за Цариград, Кавала, Солун, Смирна (Измир) и Корсун (Севастопол). Конкурентната търговия с брашно била спъвана от липсата на железница и добри шосейни пътища. През 1898 г. девненските воденици били свързани с железница със станцията Гебедже, а от там и с Варна, Русе и София. Били построени и шосейни пътища от житната борса до най-големите воденици. Това подобрило снабдяването на водениците с жита и улеснило износа на брашно.

През 1903 г. в движение били 31 воденици, от които 12 търговски. Една от водениците била задвижвана с водна турбина, останалите с железни или дървени дулапи. Небетчийските воденици мелели с 37 местни камъка, три от търговските воденици мелели с 11 валца, а останалите със 17 “французски” (кремъчни) камъка. Дневното производство на небетчийските воденици достигнало около 90 тона брашно, а на търговските около 150 тона брашно и 12 тона трици. 

След обявяването на Независимостта на Царство България (22 септември 1908 г.) турските пристанища бойкотирали българските търговци и търговията с брашно се затегнала. Въпреки това през 1909 и 1910 г. били пуснати в действие две нови валцови мелници - “Д. К. Попов” и “Никола Попов & Синове”. Значителни подобрения били внесени и във водениците “Станю К. Гешев & Сие” и “Никола Енчев & Сие”.

Воденица в с. Река Девня, днес квартал на града

Към 1927 г. мелничарската индустрия на Река Девня била представена от големите воденици “Д. К. Попов”, “Люцканов & Илиев”, “Никола Попов & Синове”, “Пройчев & Шотов”, “Сила” АД, “Иван Стоянов & Син”. Тези модерни воденици били снабдени с двигатели, машини и съоръжения, внесени от Германия. Това подобрило качествата на брашното, а от там и тяхната конкурентноспособност на чуждия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лева при годишно производство (пак през 1927 г.) над 25 000 тона брашно и трици, от които 13 263 тона за износ. По това време девненското брашно достигало до Егейските острови и континентална Гърция, Сирия, Палестина, Египет (Александрия), Италия, Австрия и Чехословакия. От 1931 г. водениците “Иван Цанков & Сие” и “Александър Люцканов & Сие” работели и като електроцентрали и снабдявали Река Девня с електричество.

В края на 20-те години на миналия век мелничарската индустрия във Варненския край била преситена (през 1935-1936 г. в района на Варненската търговско-индустриална камара имало над 400 мелници) и започнала да запада. Конкуренцията на парните и дизелови мелници, изградени в близост до шосета и железопътни линии, ударила силно девненските воденици и те не могли да се съвземат. От 32-те воденици в началото на века към 1940 г. останали 21, от които работили 17 - 4 търговски и 13 небетчийски. Търговските воденици смилали на денонощие 140 тона, а небетчийските - 80 тона.

По силата на закона за национализация на частните индустриални и минни предприятия (обнародван на 27 декември 1947 г.) били национализирани 7 валцови и 4 небетчийски воденици. Останалите постепенно прекратили своята работа.

Днес повечето от водениците са разрушени. Двигателната сила - водата на изворите, е каптирана, руслото на реката е променено, вадите към водениците - затлачени.

Автор: Анастас Ангелов, Музей на мозайките - Девня